В душата на една фея

Днес е тъжно. Днес плаках. Днес е 22/08/2016. И днес е 114 ден, откакто те няма. Фейсбук бе вестител на тази новина. Фейсбууууук?!!!!!!!!!!!! А помня Нова година... когато те засякох в 4 сутринта когато си говорихме за храна и бургери... когато се смя... когато видях усмивката ти.... И помня всички покани за представлениия И всички мои "Да да да..." И така и не дойдох. Днес ми е тъжно. За това, че си отиде млад и здрав. За това, че света е несправедлив. За всички пропуснати мои възможности да те гледам или да пия кафе с теб. А помня преди 5 години когато гледахме филми у нас. Беше лятото на 2011, когато бяхме в трескаво кандидатстване. Бяхме на София поетики, помниш ли? Слушахме поеми и стихотворения.... ИИИ помниш ли как беше решил яйца да ми правиш за обяд? Е аз помня... накрая аз ти ги направих... А помниш ли онова кафе, което го пихме на есенен припек в квартала ми, далеч от твоя.... И как за София все говорехме и за плановете и за бъдещето.....

Пише ми се... пише ми се за него... пише ми се и за него... пише ми се и за мен... пише ми се и за всичко, което се случи в последните три седмици... Но усещам, че думите ми кът са вече ... споделях.. и споделям... а аз не обичам да се преповтарям... И сега каквото и да кажа ще е изградено само от останки.. огризки от недоизказаните изречения изпуснати мисли неосъзнати чувства неизказани емоции Ще трябва с конец да ги събирам и вместо картинка кръпка да ушивам... Но ще пиша... не днес, но утре, може би... защото всеки миг си заслужава и не искам нищо да забравя....