Преди около година спрях истински да пиша, започна фрустрация, питах се защо, казвах си 'това не съм аз', усещах празнина .... с времето това отмина - приех го .. болеше ме, но го приех .... на няколко пъти се опитах да изкажа онова, което мисля или чувствам, но то беше изкуствено, сякаш не аз, ами нещо друго говореше вместо мен .... след което разбрах, че за да пиша ми трбва муза, трябва ми повод, който да ме накара да чувствам нещо различно от обичайното си състояние, за да съумея да го изкажа с думи, ако разбира се не е в процес на обработка .... и чак преди няколко дни разбрах нещо много истинско .... на въпроса 'защо не пиша?' мога да дам по-смислен отговор .... преди, когато пишех, понякога дори по няколко пъти на ден, имаше причина.. нещо в мен се случваше, нещо се питаше, нещо го вълнуваше и всичко това - мисли чувства и тн, биваха изказвани и мислени с други хора, обсъждах ги, защитавах ги, убеждавах се в противното, откривах нови неща за света и за себе си и така се раждаше текст - породен от спор или от мисъл или просто от едно отсрещно изрчение .... а сега? сега това го няма .... хората са тук, но вече са порастнали... нямат време за празни приказки, нямат време за себе си, нито за света, нямат време да се занимават с абстрактни неща, да говорят за неща, които тепърва им предстоят и вместо да седят пред копютрите и да говорят с мен (и другите) те решиха да действат... но дали се чувстват по-удоволетворени и пъноценни?
