и пак отново онова познато чувство на тъга и самота,на отчаяние и апатия,на ръба съм да не падна,да не се разплача....
а защо?незная или ми е трудно да си призная,да го назова,да го изрека....това значи да го посоча - да знам че то е там и то е истина....
а аз не искам...живях с него 18 години защо сега?...дали е подходящият момент?дали не съм закъсняла или точно напротив в идеалното време на идеалното място....
но боли...не искам да го осмислям...да започвам да го мисля...а ми се налага....за по-добро е...води светло бъдеще....
сама съм с това наясно съм...не го предполагах но е така...така се чувствам защото е истина....и да боли и да го знаеш и да е така....и да желая аз своята промяна...как да вярвам в нещо толкова голямо...та понякога се питам аз във себе си вярвам ли?...а уж оптимист,реалист голям била съм и позитивно мислене имам..къде отива то...къде когато имам нужда аз от него?
защо се нуждая от един единствен за да ме върне там където искам да съм...защо направих така че сега да ме боли още,не ми ли беще достатъчно това което беше досега?....пристрастена?заслепена?...оглупях не знам защо и аз и кога се случи това.....как оставих се така на свойте чувства и разумът ми и дума не каза...а нали разумна ме нарича е на!
как ще живея и какво ще правя?...да сама съм и сама се чувствам...искам аз своята промяна и знам че тя някъде там е но трябваш ли ми ти до мен,искам ли те аз до себе си,нуждая ли се...като наркотик си....а не съм зависима-не....ти си моята сладост в живота просто сладкото отказвам аз от утре защото ти заминеш ли ставам аз болнава....