думите се губят някъде из между редовете,из между всички тези хора,разговори,из между цялата тази истина и все така абстрактна същност....мислите се объркват с желанияа,те с действителността,а тя с мечтите,а те с чувствата и те с емоциите....и настъпва хаос...
В един момент се чувстваш щастлив и преливаш от енергия във друг си ниско долу и плачеш като малко дете....ставаш сутрин с ранното кафе и пиеш го всякаш си друг човек....а маските понякога казват много повече...и питаш се кое е истина....а маеше се това аз ли съм....и стигаш пак някъде до там какво ти липсва...и кой си ти незнам....а кой съм аз се питам в този час....