Напоследък имам това чувство за празнина, за плиткост... много е странно....
Сякаш каквото и да правя не е достатъчно като количество, не е достатъчно добро като качество, не съм положила достатъчно усилия, не съм го искала достатъчно, не съм мислила за него достатъчно.... сякаш всичко е една или две крачки назад, но не върви напред....
сякаш трябва да ги мисля, премислям, обмислям, а единственото, което всъщност искам аз е нещата да стават с лекота, да стават с волята на вселената, да ме правят щастлива и удоволетворена....
Всичко това ме кара да се питам - всъщност това правилните неща ли са?
Отговорът клони все повече към не... все повече се убеждавам, че онова, което не става с лекота, и ме кара да се натъжавам и да се чувствам неудоволетворена, огорчена всъщност са неща, за които трябва да полагам усилия, в които трудно виждам смисъла, които не разбирам как ми служат тук и сега...
Това чувство за плиткост ме убива, сякаш каквото и да кажа, то не е правилно, не е меродавно, не е агументирано, не е ... просто не е ....
И имам чувтвото, че хората го усещат това, може би защото самата аз го усещам, но не знам от какво е провокирано, знам че университетът влие много и то може би именно в тази посока. До колко обаче тя е правилна или не не мога да кажа.... само знам, че никак не е приятно!
Сякаш каквото и да правя не е достатъчно като количество, не е достатъчно добро като качество, не съм положила достатъчно усилия, не съм го искала достатъчно, не съм мислила за него достатъчно.... сякаш всичко е една или две крачки назад, но не върви напред....
сякаш трябва да ги мисля, премислям, обмислям, а единственото, което всъщност искам аз е нещата да стават с лекота, да стават с волята на вселената, да ме правят щастлива и удоволетворена....
Всичко това ме кара да се питам - всъщност това правилните неща ли са?
Отговорът клони все повече към не... все повече се убеждавам, че онова, което не става с лекота, и ме кара да се натъжавам и да се чувствам неудоволетворена, огорчена всъщност са неща, за които трябва да полагам усилия, в които трудно виждам смисъла, които не разбирам как ми служат тук и сега...
Това чувство за плиткост ме убива, сякаш каквото и да кажа, то не е правилно, не е меродавно, не е агументирано, не е ... просто не е ....
И имам чувтвото, че хората го усещат това, може би защото самата аз го усещам, но не знам от какво е провокирано, знам че университетът влие много и то може би именно в тази посока. До колко обаче тя е правилна или не не мога да кажа.... само знам, че никак не е приятно!