Колко жалко, колко жалко, нали?
Мислех си за щастието? За това кога за последно съм била щастлива ....
Дори нямам спомен да си призная .. сякаш толкова ми се размиват събитията и чувствата в последно време, че всичко е загубило облик и не мога да видя картината.
Мислех си каква е раликата между радост и щастие? И дали удоволетворението води до щастие? На първият въпрос все още търся отговора, но на втория мога да кажа, че за мен удоволетворението не води след себе си щастие.
Дали усмивката е знак за щастие? Или при всеки е различно?
Сякаш съм притъпила способността си да чувствам само, защото ме е страх от цялата болка и разочарование, което изпитвам почти всеки път. Напоследък дори все повече осъзнавам как съм се вкопчила в едно така болезнено, но важно за мен звено и го критикувам и критикувам и дори не знам защо. Питах се дали да не е, защото си търся причина за последващи действия? Търся си оправдание? Дали, защото толкова ми е омръзнало и вече ми се набива на очи, но само аз в цялото ми обкържение съм толкова passionate about it, че не знам какво мога да направя, за да променя нещата, за това ги казвам гласно и ги критикувам пред всеки, за да могат да си отворят хората очите, да видят колко съм нещастна в собствената си страна и колко безпомощна се чувствам. Не съм на менение, че простестите ще променят нещо, но съм на мнение, че простестите са правилната форма на негодувание и изразяване на незадоволството. Не съм на мнение, че обикновенният човек в тази държава има меродавно мнение и че именно той може да измисли решението на тази страна, за излизане от положението, в което се намира тя, но съм на мнение, че именно обикновенния човек е онзи, които трябва да признае, че има способни кадърни българи, които могат да решат проблема, а те трябва да застанат на равно с тях и да им признаят заслугата, да бъдат част от това решение, да бъдат промяната, а не да ламтят за власт и слава!!! На мнение съм, че именно най-великото дело за тази държава може да бъде постигнато от простичкия човек - като се обедини в една общност с народа си и като се обърне на вътре към себе си и посгледне своята душа, а не гледа навън и да търси материалното и лъскавото като сврака!!!
Ядосвам се, питам се, измъчвам си и все пак си казвам - не мога да мръдна от тук! Колкото и безпрекословно да мисля, че тук в тази страна има кадърни хора, можещи много - талантливи и амбициозни... толкова смятам, че тези хора намаляват, просто защото емигрират, тъй като не намират подкрепа в сънародниците си!
Иска ми се да съм част от промната на една държава, на един народ, които обаче е обединен и би минал през ада, за да постигне целта си .... и пак се питам: Всичко ли трябва да е на всяка цена? Кои жертви си струват да бъдат направени?
И след всички тези размисли и страсти как човек да се обърне и в душата си да види щастие, когато покрай себе си е заобиколен от хора мъчещи се да преживяват, изнервени личности, загубили своята индентичност, бели лица приличащи на платна, деца изтовени улицата да ги отглежда, защото всичко стана пари в този свят .....
Докато мислех, какво да напиша си дадох ясна сметка, че сигурно в днешно време само хубавото време може да ме зарадва ......
Онези малки неща, за които говорехме.. дори вече не си спомням какви бяха....
Колко жалко, колко жалко, нали?
Дори нямам спомен да си призная .. сякаш толкова ми се размиват събитията и чувствата в последно време, че всичко е загубило облик и не мога да видя картината.
Мислех си каква е раликата между радост и щастие? И дали удоволетворението води до щастие? На първият въпрос все още търся отговора, но на втория мога да кажа, че за мен удоволетворението не води след себе си щастие.
Дали усмивката е знак за щастие? Или при всеки е различно?
Сякаш съм притъпила способността си да чувствам само, защото ме е страх от цялата болка и разочарование, което изпитвам почти всеки път. Напоследък дори все повече осъзнавам как съм се вкопчила в едно така болезнено, но важно за мен звено и го критикувам и критикувам и дори не знам защо. Питах се дали да не е, защото си търся причина за последващи действия? Търся си оправдание? Дали, защото толкова ми е омръзнало и вече ми се набива на очи, но само аз в цялото ми обкържение съм толкова passionate about it, че не знам какво мога да направя, за да променя нещата, за това ги казвам гласно и ги критикувам пред всеки, за да могат да си отворят хората очите, да видят колко съм нещастна в собствената си страна и колко безпомощна се чувствам. Не съм на менение, че простестите ще променят нещо, но съм на мнение, че простестите са правилната форма на негодувание и изразяване на незадоволството. Не съм на мнение, че обикновенният човек в тази държава има меродавно мнение и че именно той може да измисли решението на тази страна, за излизане от положението, в което се намира тя, но съм на мнение, че именно обикновенния човек е онзи, които трябва да признае, че има способни кадърни българи, които могат да решат проблема, а те трябва да застанат на равно с тях и да им признаят заслугата, да бъдат част от това решение, да бъдат промяната, а не да ламтят за власт и слава!!! На мнение съм, че именно най-великото дело за тази държава може да бъде постигнато от простичкия човек - като се обедини в една общност с народа си и като се обърне на вътре към себе си и посгледне своята душа, а не гледа навън и да търси материалното и лъскавото като сврака!!!
Ядосвам се, питам се, измъчвам си и все пак си казвам - не мога да мръдна от тук! Колкото и безпрекословно да мисля, че тук в тази страна има кадърни хора, можещи много - талантливи и амбициозни... толкова смятам, че тези хора намаляват, просто защото емигрират, тъй като не намират подкрепа в сънародниците си!
Иска ми се да съм част от промната на една държава, на един народ, които обаче е обединен и би минал през ада, за да постигне целта си .... и пак се питам: Всичко ли трябва да е на всяка цена? Кои жертви си струват да бъдат направени?
И след всички тези размисли и страсти как човек да се обърне и в душата си да види щастие, когато покрай себе си е заобиколен от хора мъчещи се да преживяват, изнервени личности, загубили своята индентичност, бели лица приличащи на платна, деца изтовени улицата да ги отглежда, защото всичко стана пари в този свят .....
Докато мислех, какво да напиша си дадох ясна сметка, че сигурно в днешно време само хубавото време може да ме зарадва ......
Онези малки неща, за които говорехме.. дори вече не си спомням какви бяха....
Колко жалко, колко жалко, нали?
