What about this time?

Днес цял разговарям с най-добрата си приятелка, но не ми се говори за нея, тя трябва да си има специален пост. Но цял ден въртя суча и колкото и да не ми се иска да говоря за теб, аз го правя. Правя го и споменавам твоето име, защото разтресе света ми за секунди. Това е така, защото таман се бях вкарала в коловоза на живота и всичко беше красиво и прекрасно и спокойно и реших, че трябва да те чуя, да разбера как си. Но не остана само това, остана и чувството за нещо повече. Иска ми се да съм разчела правилно знаците. Иска ми се да играеш играта, която на мен ми се играе, но да е ясно и да се знаят правилата. Иска ми се тази игра да си е само наша и други да не знаят за нея. Но как да я скрия от другите след като не знам играем или не? Питаш ме дали пиша? Питаш ме, защо споделям с теб? Питаш ме какво ме вдъхновява? И това ме радва.... но и това разтърсва. Замислям се отново. Думите на майка ми кънтят в главата "не сме създадени да живеем сами". После се замислям как куцо, кьораво и сакато се влюбва, преживява любов, болка, става, продължава, жени се, има семейство - ОПИТВА.... А аз? Казвам си, този не го усещам така, друият ми е приятел, с третия не усещам тръпка, четвъртия е недосегаем, петия - не съм негов тип жена.. Е как да се случат нещата? Как да се случат нещата с всички тези въпроси и питанки.... С този страх от нараняване и двупосочно разочарование.... С всички тези смели мечти, които съм склонна да преследвам. Но сякаш там е по-лесно? Сякаш е по-лесно да се целиш за работа в Emirates Airlines, отколкото да спечелиш сърцето на един човек? Казвам си, ако се проваля ще пробвам пак, ще се доусъвършенствам, не е последната работа... а сякаш с един човек имаш един шанс и това е... а колко пъти хората се събират и разделят, но те нараняват на друго ниво - на личностно, не на на професионално? Сякаш те засягат на ниво ценност, на ниво кой си ти по принцип, на екзистенциално ниво, не на ниво какво можеш или не, какво си правил или не, какво искаш или не.... И този стремеж към постоянно усъвършенстване и пътуване - задаваш си друг въпрос - кой би излизал и би влагал енергия във връзка, която не знаеш къде ще е, защото единият гони своите цели, които биха застрашили тези на другия. Компромиси? Но нали след всяка връзка пак оставаме ние - ако аз сега не се науча да обичам и уважавам себе си, да се поставям на 1 място, на 40 ли да го направя? Едно е да правиш компромис с вечерята, ресторанта, компанията, друго е със собствените си мечти и собственото си развитие.
И пак не мога да си обясня къде бъркам? Всичко това по-горе изказано грешка ли е? Грешка ли е да следвам мечтите си? Грешка ли е да искам каквото искам?
Странно е как, ако си представим, че животът има различни аспекти като здраве, любов, кариера, семейство, взаимоотношения, приятелства и тн. то аз на всякъде се развивам, но по категория 'любов' от скала 1 до 10, аз съм на 1 заради малкия и скромен опит, които имам. Това е тема, която ми е болна, мисля я на всеки 6 месеца и не достигам до ново заключение. Освен да се затварям все повече в себе си друго не правя и когато ми се иска нещо да се случи или си измислям поредната причина да не се или то просто isnt meant to be.
А сега кой от всички случаи е? Защото ми омръзна да се утешавам със "за всеки влак си има пътиници", "то те удря, когато най-малко го очакваш" и род предразсъдъци!