Имам моменти, в които очевадно, каквото и да говоря ми звучи като глупост, като нещо неясно, нещо без смисъл, нещо което се знае и което е изтъркано... днес така се чувствах с теб... чувствах, че каквото и да ти споделя, то е без значение и остава във този час, място и пространство, но не и в нашите глава и души..... не те бях виждала от октомври, по мои последни спомени, а днес когато писа (нещо, което да си принзая имах съмнения) нещо трепна.... когато те прегърнах ми се искаше по-дълго да седим прегрърнати......
Обнадежди ме фактът, че не си забравил уговорката ни, че си се заел със задачата, че го искаш, или че ще се опиташ да си спазиш обещанието, казах ти "Всичко е в твоите ръце" ... но някак пак ме заболя от друго, а може би не трябва... може би е от периода? Периода на адаптация за това, че лека по-лека всички се разбягват от мен, от мят живот .... 'сякаш това бе подготовка за това, че и при нас ще се случи.... може би не ти си мъжът на живота ми .... жалко нали? Колко хубаво би било, или поне в моите очи.... но ти не гледаш на мен така, нали? Не знам, усетих устрем за две различни посоки - аз на юг, ти на север.... не усетих съпричастност.... искаше ми се ей така да усетя гръб, да усетя посока на нашите взаимоотношения, но не... не си виновен.... Може би съм аз!? Мисля си как си сред най-важните ми хора, а се виждаме 2 пъти на година... Насърчаваш ме да намеря нови хора, да търся, да съм критична и да подбирам.... усещам, че не се визираш в това число... 'сякаш се изключваш... 'сякаш нямаш намерение да си до мен ..... усетих празнота, но не и запълване.... усетих отдалечаване, но не и сближаване.... устеих, че те губя, докато те стискам здраво ..... усетих се по-лека, което значи отлепена от Земята .... сега разбирам нямаше я критиката чувам как в главата ми ехти "Еми да.....", чувам думи като "студено", "заминаване в чужбина", "Канада" .... и сърцето ми се свива .... моето съществуване е застрашено .... ако искаш вярвай, но понякога дори и мисълта за теб ме спасява.... дори фантазията, за наш разговор ме кара да остана на Земята и да не летя във небесата ... сега ме пускаш като балон напълнен с газ и не искаш да се върна при всички вас.... имам аз мечта да летя и обикалям, но сякаш не споделяш я и аз се натъжавам.... опитвам се да си представя как някои друг до мен е, но болката е по-силна и отново връщам се при тебе..... седях и дори във тишината за първи път неловко се почувствах... може би е знак, че нещо трябва да се случи ... не искам да спрат до тук нещата, а да се развият на някъде .... сама не мога, а с теб е по-приятно!
Mr. Soul
Обнадежди ме фактът, че не си забравил уговорката ни, че си се заел със задачата, че го искаш, или че ще се опиташ да си спазиш обещанието, казах ти "Всичко е в твоите ръце" ... но някак пак ме заболя от друго, а може би не трябва... може би е от периода? Периода на адаптация за това, че лека по-лека всички се разбягват от мен, от мят живот .... 'сякаш това бе подготовка за това, че и при нас ще се случи.... може би не ти си мъжът на живота ми .... жалко нали? Колко хубаво би било, или поне в моите очи.... но ти не гледаш на мен така, нали? Не знам, усетих устрем за две различни посоки - аз на юг, ти на север.... не усетих съпричастност.... искаше ми се ей така да усетя гръб, да усетя посока на нашите взаимоотношения, но не... не си виновен.... Може би съм аз!? Мисля си как си сред най-важните ми хора, а се виждаме 2 пъти на година... Насърчаваш ме да намеря нови хора, да търся, да съм критична и да подбирам.... усещам, че не се визираш в това число... 'сякаш се изключваш... 'сякаш нямаш намерение да си до мен ..... усетих празнота, но не и запълване.... усетих отдалечаване, но не и сближаване.... устеих, че те губя, докато те стискам здраво ..... усетих се по-лека, което значи отлепена от Земята .... сега разбирам нямаше я критиката чувам как в главата ми ехти "Еми да.....", чувам думи като "студено", "заминаване в чужбина", "Канада" .... и сърцето ми се свива .... моето съществуване е застрашено .... ако искаш вярвай, но понякога дори и мисълта за теб ме спасява.... дори фантазията, за наш разговор ме кара да остана на Земята и да не летя във небесата ... сега ме пускаш като балон напълнен с газ и не искаш да се върна при всички вас.... имам аз мечта да летя и обикалям, но сякаш не споделяш я и аз се натъжавам.... опитвам се да си представя как някои друг до мен е, но болката е по-силна и отново връщам се при тебе..... седях и дори във тишината за първи път неловко се почувствах... може би е знак, че нещо трябва да се случи ... не искам да спрат до тук нещата, а да се развият на някъде .... сама не мога, а с теб е по-приятно!
Mr. Soul