Тъжно ми е . . .
Тъжно е. Тъжно ми е, по-скоро.
Има едни хора, които са постоянни в живота ти. В един момент обаче осъзнаваш как си ги преил за даденост. Как тези хора с нищо не променят света ти, но да те го правят. Как не се чуваш с тях по 100 пъти на ден - напротив - виждаш ги два пъти в месеца или в годината. Чуваш ги веднъж в седмицата макимум. При тях има движение, но сякаш ти не се учудваш, от това какво се случва при тях, нито те при теб. Познавате се. Не се впечатлявате или изненадвате. Рутина сте си станали. Обичате се. Но сте като женените двойки от преди 20 лета. Мълчание. Но тръпката е изчезнала. Дори не се опитвате да я възродите. Само наблюдавате новите такива приятелства и с носталгия си спомяте за вашето. Дори в момент на слабост не чувствате другия до себе си. Осъзнавате, че не мислите за него толкова често. Дори се питате "Този човек обича ли ме?"
И в един момент спирате да очаквате, каквото и да е било от тях .... но сте тъжни и не променяте този факт.
Тъжно ми.
Влагам мисли в актуалните си хора. Онези на сегашния момент. Мисля ги - как са, добре ли са, да им пиша, какво е станало с онзи казус, дали е направил онова, а получила ли е третото, справил ли се е на изпита, кога замнинава, а пристигна ли, а кога ще се върне, а защо не ми пише, а аз ли да му пиша, а какво да ѝ кажа.... и т.н и т.н И понякога си мисля, че съм важна и значима. Мисля си, може пък да съм различна с нещо, да съм специална. Иска ми се да бъда забелязана и да остана в паметта на душата на този човек. Но прекалено много мисля, прекалено много искам и явно прекалено много очаквам.
Разочарование.
Но как да не влагаш мисли и чувства в хората. В онези, които намираш за специални за теб. За онези, които виждаш, че има защо да си струва да влагаш време и усилия. Да чувстваш, че греееш, когато комуникираш с тях, когато мислиш за тях, когато ги виждаш или някои споменава името им. Как? Как да не ти пука, да не те е грижа, да обърнеш гръб? Нали не би искал някои с теб така да се отнесе?
Но това се случва. Оказва се, че не си специален, че хората не ги е грижа, че не те мислят, че не си докоснал душата им.
и се разочароваш от себе си, защото вместо да вложиш енергия да поддържаш огъня там, където има желание и с години ти е показвало, то вие се гокусирате върху новото, непознатото за вас. Мазохистично ли е това?
И това ме натъжава.
Още повече ме боли, от това, че хората емоционално и духовно несъзряват или умират бавно... те са забили глави в тези социални мрежи (а ах колко ги обичам) и предпочитат да висят там с часове пред това, да комуникират с някого на живо.
И в един момент спирате да очаквате, каквото и да е било от тях .... но сте тъжни и не променяте този факт.
Тъжно ми.
Влагам мисли в актуалните си хора. Онези на сегашния момент. Мисля ги - как са, добре ли са, да им пиша, какво е станало с онзи казус, дали е направил онова, а получила ли е третото, справил ли се е на изпита, кога замнинава, а пристигна ли, а кога ще се върне, а защо не ми пише, а аз ли да му пиша, а какво да ѝ кажа.... и т.н и т.н И понякога си мисля, че съм важна и значима. Мисля си, може пък да съм различна с нещо, да съм специална. Иска ми се да бъда забелязана и да остана в паметта на душата на този човек. Но прекалено много мисля, прекалено много искам и явно прекалено много очаквам.
Разочарование.
Но как да не влагаш мисли и чувства в хората. В онези, които намираш за специални за теб. За онези, които виждаш, че има защо да си струва да влагаш време и усилия. Да чувстваш, че греееш, когато комуникираш с тях, когато мислиш за тях, когато ги виждаш или някои споменава името им. Как? Как да не ти пука, да не те е грижа, да обърнеш гръб? Нали не би искал някои с теб така да се отнесе?
Но това се случва. Оказва се, че не си специален, че хората не ги е грижа, че не те мислят, че не си докоснал душата им.
и се разочароваш от себе си, защото вместо да вложиш енергия да поддържаш огъня там, където има желание и с години ти е показвало, то вие се гокусирате върху новото, непознатото за вас. Мазохистично ли е това?
И това ме натъжава.
Още повече ме боли, от това, че хората емоционално и духовно несъзряват или умират бавно... те са забили глави в тези социални мрежи (а ах колко ги обичам) и предпочитат да висят там с часове пред това, да комуникират с някого на живо.