Събличаш душата ми с един поглед
Искам да пиша, не искам да пиша.
Имам какво да кажа, нямам какво да кажа.
Едно такова никво ми е. Леко се депресирах и в момента се държа на предела на силите си да не се разплача. Необходимото зло на объркването да е в живота на всеки в различни моменти. Искам конкретни неща, които по необясними причини се бавят. Въпреки всичко вярвам, че са за мен и ще се справя. На горе от всичко съм се нагърбила със още поне 10 странични неща, който се надявам да свърша качествено. Запознавам се с нови хора, които ме депресират от това, колко дейни и полезни са всъщност. Е да, те са на по 30 и отгоре.... възхущавам се на това колко ефективни са, ангажирани, дейни, знаещи, можещи и интересуващи са - завиждам им, че са това, което аз искам да бъда. Мисля, че аз съм, но някак си животът или аз не си позволявам да стигна тяхното ниво.... онзи ден споделих на мама, че всъщност съм готова да си понеса последствията, което забелязвам, че ще се отрази в липса на личен живот. Но дали наистина съм. Видях те теб, онзи, който преди няколко месеца ме стъписа с проницателността си. Написах ти и писмо, по твое желание, в което обясних чувствата си. Твърдиш, че съм вироглава и че имам проблем с експресията на това какво чувствам. Нито едно от двете преди да срещна теб не мислех, че важи за мен. Сега започвам да се замислям. От втория ден след като се запознахме, знаех, че съм ти симпатична и ме желаеш. Но ме хвана страх, защото не говорехме за физическо привличане. Ти събличаш душата ми с един поглед, от който няма измъкване. Чуствам се като голо дете, което го хваща срам, защото не знае дали другите ще го харесат такова - истинско. А ти мен ме харесваш истинска - но твърдиш, че най-истинското ми аз се крие дълбоко в мен, защото преди време съм го скрила. Опитвам се да разбера как би могъл да знаеш тези неща, как би могъл да ги усетиш от общо малкото дни заедно... казваш, че думите могат да не бъдат изричани, но ти усещаш хората, не просто ги четеш.... че езикът на тялото не може да бъде изфалшифициран. Сега след като ти разкрих душата си, черз онова глупаво за мен писмо, след като се престраших и всъщност ти позволих да ме прегръщаш, целуваш и държиш за ръка на публични места ме е страх 3 пъти повече от преди. Защото ако в този живот се научих, че не е важно другите да те харесват, но ти самия и да преглъщам мнението на другите, то така и не се научих да реагирам, когато съм изцяло гола, а другия седи с дрехите, но имаш познанието, за неговите инстинктивни намерения с теб и до тук.
Страх ме е, че ще ме отхвърлиш, че ще бъда наранена, че ще споделям повече отколкото ти с мен.... страх ме и че ще ме приемеш, че ще ме обичаш, че ще ме любиш, че ще ме искаш повече от веднъж...
Страх ме е, че мислите ми ще се обсебят от фантазната идея за теб, че ще се вкарам в измисления си балон, в който главна роля ще си ти... и се дразня на това...
Объркано ми е, защото наистина ми е трудно да формулирам какво се случва, ако нещо въобще се случва.... и знам, че искам да ме искаш, искам да ти пука за мен, искам да съм ти интересна, искам да споделяш... искам да съм някоя, а не поредната ...
~G.
Имам какво да кажа, нямам какво да кажа.
Едно такова никво ми е. Леко се депресирах и в момента се държа на предела на силите си да не се разплача. Необходимото зло на объркването да е в живота на всеки в различни моменти. Искам конкретни неща, които по необясними причини се бавят. Въпреки всичко вярвам, че са за мен и ще се справя. На горе от всичко съм се нагърбила със още поне 10 странични неща, който се надявам да свърша качествено. Запознавам се с нови хора, които ме депресират от това, колко дейни и полезни са всъщност. Е да, те са на по 30 и отгоре.... възхущавам се на това колко ефективни са, ангажирани, дейни, знаещи, можещи и интересуващи са - завиждам им, че са това, което аз искам да бъда. Мисля, че аз съм, но някак си животът или аз не си позволявам да стигна тяхното ниво.... онзи ден споделих на мама, че всъщност съм готова да си понеса последствията, което забелязвам, че ще се отрази в липса на личен живот. Но дали наистина съм. Видях те теб, онзи, който преди няколко месеца ме стъписа с проницателността си. Написах ти и писмо, по твое желание, в което обясних чувствата си. Твърдиш, че съм вироглава и че имам проблем с експресията на това какво чувствам. Нито едно от двете преди да срещна теб не мислех, че важи за мен. Сега започвам да се замислям. От втория ден след като се запознахме, знаех, че съм ти симпатична и ме желаеш. Но ме хвана страх, защото не говорехме за физическо привличане. Ти събличаш душата ми с един поглед, от който няма измъкване. Чуствам се като голо дете, което го хваща срам, защото не знае дали другите ще го харесат такова - истинско. А ти мен ме харесваш истинска - но твърдиш, че най-истинското ми аз се крие дълбоко в мен, защото преди време съм го скрила. Опитвам се да разбера как би могъл да знаеш тези неща, как би могъл да ги усетиш от общо малкото дни заедно... казваш, че думите могат да не бъдат изричани, но ти усещаш хората, не просто ги четеш.... че езикът на тялото не може да бъде изфалшифициран. Сега след като ти разкрих душата си, черз онова глупаво за мен писмо, след като се престраших и всъщност ти позволих да ме прегръщаш, целуваш и държиш за ръка на публични места ме е страх 3 пъти повече от преди. Защото ако в този живот се научих, че не е важно другите да те харесват, но ти самия и да преглъщам мнението на другите, то така и не се научих да реагирам, когато съм изцяло гола, а другия седи с дрехите, но имаш познанието, за неговите инстинктивни намерения с теб и до тук.Страх ме е, че ще ме отхвърлиш, че ще бъда наранена, че ще споделям повече отколкото ти с мен.... страх ме и че ще ме приемеш, че ще ме обичаш, че ще ме любиш, че ще ме искаш повече от веднъж...
Страх ме е, че мислите ми ще се обсебят от фантазната идея за теб, че ще се вкарам в измисления си балон, в който главна роля ще си ти... и се дразня на това...
Объркано ми е, защото наистина ми е трудно да формулирам какво се случва, ако нещо въобще се случва.... и знам, че искам да ме искаш, искам да ти пука за мен, искам да съм ти интересна, искам да споделяш... искам да съм някоя, а не поредната ...
~G.