Разговор между мен и теб на едно и също същество
- Странно е, не е ли? Да живееш и да мислиш, че те нещата ей така, сами. Ама не. Язък, нали?- Гледам другите и си мисля - добре де, ама и тези ли? И те ли като нас? Или то ние сме различни?
- Различни как?
- Ами като почнеш от начина на мислене, от светогледа, от начина ни на живот......
- Е, че той съвсем нормален ми изглежда?
- Ами да, ама сравнен с онезиии - май не е? Щото я се опитай да им обясниш! Немож. Ти не мож на тях, те не мож на теб, а отделно общо не мож се разбрахте.
Та, ако не ми следите мисълта, или прекалено абстрактна ви се струва ето реалната ситуация, в която аз си блъскам ли, блъскам главата вече седмица и половина.
Всичко е красиво. Спокойно за него, не за мен. Защото аз чувствам, и не само, ами знам - той знае какви ги върши. Аз ли? Аз никак. И той и тва знае. И май съм сгазила лука, до сълзи, защото сега са моите сълзи. Ма не съм в беля, просто трябва да раста. Но не знам как. А той един такъв урок ми дава дет' ме мъчи. Ама зверски. Като зъбобол. От него припадам. И ми е едно свито къде в корема, къде в гърлото, къде в очите, къде в главата ... и се чудя какво да си мисля.
Говорих аз със него и при него проблем няма. Явно проблемът е в моята кутия.
За емоции ли говорим? Явно да. Заключила съм се била.
Но и за нещо друго става на въпрос. Какво е не ще ми каже.
И уж след тоя разговор по-лесно трябваше да ми е. Ама е ме на, днес никаква промяна.
А аз защо се заблуждавам, че промяна там ще има. Тя промяната от мене трябва да дойде. Ма то да не става от веднъж и поощрение трябва, а аз не виждам го... и сега се чудя има нещо неразбрано, не е само то до чувствата ...
Искам аз да знам, а той не казва.... ма не казва маййй неее, защото не иска да го каже, а защото иска аз сама да разбера..
а може и това да е поредния удобен за мен въпрос.