Новогодишни размисли и страсти
Винаги на празници се замислям по темата с връзките и комуникацията между хората. Все повече се замислям за ролята на технологиите, за икономическото и политическото положение на света, които оказват влияние и на най-малкия и последен човек на тази планета.
Всяка година по едно и също време мислено правя оценка на взаимоотношенията си с хората - на моята роля и на тяхната. Опитвам се да рационализирам случилото се през година, да дам причина на всяки един резултат от всяко едно събитие. Понякога се случва лесно, понякога трудно. Да си призная правя го последните няколко години и никога не съм щастлива от финалното усещане. Да дам обективна оценка е трудно, за това стиквам само със субективаната. Никога не щадя себе си, ако съм стъпила на криво или ако съм взела решение, което е довело до резултат, с който не съм щастлива. Не обвинявам и другите за техните мисли, действия и думи.
Единствено съм притеснена за това какво ще се случва от тук нататък. Какво ме очаква в бъдеще и как мога да променя за себе си усещането от неудоволетвореност от взаимоотношенията си.
И филми и книги се опитват да ни убедят, че познати много, приятели малко. Често уж знаем, и аз в това число, кои са ни близките и кои познатите. Често се опитвам да етикетизирам единия с познат, а другия с приятел. И не по-рядко си рзменят местата. Тогава се утешавам, че не е за лошо, а показва динамичност и е за мое вътрешно успокоение къде съм аз в обществото. Старая се да не се влияя от социалните мрежи и тяхната оцека за моя живот, а напротив да ги използвам като инструмент - къде личен, къде професионален. Не спирам да си повтарям една реплика от един тинейджърски сериял, който гледах преди време "People come and people go." Защото това е така и сам животът ме научи на този урок.
Изминалата година потвърди направеното от мен заключение по-рано в живота ми, че повечето взаимоотношения се крепят, защото аз искам, а не защото е взаимно. Никога не съм била на мнение, че една връзка е 50-50, напротив една връзка е 100 - 100, но когато усетя, че всичко е на моите плещи, влагам, и накрая не резултатира в положителни емоции и усещане за осмислено време - просто I am dropping it. Не съжалявам за тези си познанства, някога били приятелства, но аз пораствам и имам разбирането, че когато израствам аз се променям, както и заобикалящата ме среда, а в това число и хората.
Защо казвам, че усещането при тази равносметка не носи положителни емоции - защото тогава си давам ясен отговор на това, кой, кога и защо те търси ... установих, че колкото трябва да сме егоистични по отношение на живота си, защото ни е един, толкова не сме родени единаци, а сме родени да живеем в стада. Но сме загубили усета за това как се случват нещата.
И определено не се случват през социалните мрежи, или чакайки да видим на кого времето му е по-скъпо или Егото по-малко за да вдигнем телефона и да кажем "Здравей, как си?", вместо да използваме така добре познатите вече на всички ни месинджър, whats up или viber.
Не мили хора, така взаимоотношения нито се градят, нито се поддържат. Жалко е как все по-често виждам хора, които се опитват да се отрекат от всичко модерно и да са в крак с ретро модата, а същевременно някак си противоречат. Междувременно се питам от кога мобилните ни планове не включват минути за разговор. И защо предпочиташ да ми се обадиш и да дискутураме работа 30 минути, но не и да се чуем за 5 минути да си кажем как сме?
И неее, колкото и зад всеки пример да седи човек, аз пак си повтарям, че можи би аз бъркам в мисленето си, може би аз имам затруднение във влизането на морално и възпитателно ниво в 21 век, че си мисля, че сте до мен във всякакви моменти и т.н и т.н.
После си казвам, че аз съм виновна, за това че не отидох на рожден ден на единия, на имен ден на другия, на планина с третия, на кафе с четвъртия - въобще, че съм предпочела личния си комфорт и добросъстояние, вместо да угодя на някой на настроението (за което и за миг на съжалявам). Казвам си, че аз съм виновна, защото не съм инициирала събитие, защото не съм била достатъчно активна, защото съм търсила този и онзи по-малко отколкото явно трябва....
И пак накрая заключвам, че всъщност, Мадлен, всичко е 100 към 100 в една връзка. Че взаимоотношенията между двама човека, както ти самата го обясняваш е като мост между два острова, който ти можеш да строиш само твоята половина от него.
И да, накрая оставам пак с въпросите - какво ми/ни предстои във взаимоотношенията с хората (в личен и професионален аспект) и какво можем да променим тук и сега, за да се отрази в бъдеще?
Всяка година по едно и също време мислено правя оценка на взаимоотношенията си с хората - на моята роля и на тяхната. Опитвам се да рационализирам случилото се през година, да дам причина на всяки един резултат от всяко едно събитие. Понякога се случва лесно, понякога трудно. Да си призная правя го последните няколко години и никога не съм щастлива от финалното усещане. Да дам обективна оценка е трудно, за това стиквам само със субективаната. Никога не щадя себе си, ако съм стъпила на криво или ако съм взела решение, което е довело до резултат, с който не съм щастлива. Не обвинявам и другите за техните мисли, действия и думи.
Единствено съм притеснена за това какво ще се случва от тук нататък. Какво ме очаква в бъдеще и как мога да променя за себе си усещането от неудоволетвореност от взаимоотношенията си.
И филми и книги се опитват да ни убедят, че познати много, приятели малко. Често уж знаем, и аз в това число, кои са ни близките и кои познатите. Често се опитвам да етикетизирам единия с познат, а другия с приятел. И не по-рядко си рзменят местата. Тогава се утешавам, че не е за лошо, а показва динамичност и е за мое вътрешно успокоение къде съм аз в обществото. Старая се да не се влияя от социалните мрежи и тяхната оцека за моя живот, а напротив да ги използвам като инструмент - къде личен, къде професионален. Не спирам да си повтарям една реплика от един тинейджърски сериял, който гледах преди време "People come and people go." Защото това е така и сам животът ме научи на този урок.
Изминалата година потвърди направеното от мен заключение по-рано в живота ми, че повечето взаимоотношения се крепят, защото аз искам, а не защото е взаимно. Никога не съм била на мнение, че една връзка е 50-50, напротив една връзка е 100 - 100, но когато усетя, че всичко е на моите плещи, влагам, и накрая не резултатира в положителни емоции и усещане за осмислено време - просто I am dropping it. Не съжалявам за тези си познанства, някога били приятелства, но аз пораствам и имам разбирането, че когато израствам аз се променям, както и заобикалящата ме среда, а в това число и хората.
Защо казвам, че усещането при тази равносметка не носи положителни емоции - защото тогава си давам ясен отговор на това, кой, кога и защо те търси ... установих, че колкото трябва да сме егоистични по отношение на живота си, защото ни е един, толкова не сме родени единаци, а сме родени да живеем в стада. Но сме загубили усета за това как се случват нещата.
И определено не се случват през социалните мрежи, или чакайки да видим на кого времето му е по-скъпо или Егото по-малко за да вдигнем телефона и да кажем "Здравей, как си?", вместо да използваме така добре познатите вече на всички ни месинджър, whats up или viber.
Не мили хора, така взаимоотношения нито се градят, нито се поддържат. Жалко е как все по-често виждам хора, които се опитват да се отрекат от всичко модерно и да са в крак с ретро модата, а същевременно някак си противоречат. Междувременно се питам от кога мобилните ни планове не включват минути за разговор. И защо предпочиташ да ми се обадиш и да дискутураме работа 30 минути, но не и да се чуем за 5 минути да си кажем как сме?
И неее, колкото и зад всеки пример да седи човек, аз пак си повтарям, че можи би аз бъркам в мисленето си, може би аз имам затруднение във влизането на морално и възпитателно ниво в 21 век, че си мисля, че сте до мен във всякакви моменти и т.н и т.н.
После си казвам, че аз съм виновна, за това че не отидох на рожден ден на единия, на имен ден на другия, на планина с третия, на кафе с четвъртия - въобще, че съм предпочела личния си комфорт и добросъстояние, вместо да угодя на някой на настроението (за което и за миг на съжалявам). Казвам си, че аз съм виновна, защото не съм инициирала събитие, защото не съм била достатъчно активна, защото съм търсила този и онзи по-малко отколкото явно трябва....
И пак накрая заключвам, че всъщност, Мадлен, всичко е 100 към 100 в една връзка. Че взаимоотношенията между двама човека, както ти самата го обясняваш е като мост между два острова, който ти можеш да строиш само твоята половина от него.
И да, накрая оставам пак с въпросите - какво ми/ни предстои във взаимоотношенията с хората (в личен и професионален аспект) и какво можем да променим тук и сега, за да се отрази в бъдеще?